Мило мое старо дневниче

Здравей, старо ми дневниче,
От доста време май, не съм ти писал.
Чакай малко да разлистя другите страници да погледната с каква година са. Знаеш ме, че аз не обичам да пиша датата, аз просто в началото на всяка година отбелязвам коя е и продължавам да пиша.
Чакай малко… как така 22 години? …
Ама нали точно вчера аз ти писах, в късният следобед на старата малка бабина масичка, развълнуван, че ми подариха толкова елегантен дневник с кожени корици и снежно бели страници.
Нали вчера беше първият учебен ден с куп вълнения и баба приготвяща ме за училище… и ме чака с да се върна, за да ми сложи на филийка хляб домашната лютеница. Забравих вече вкуса й, а толкова я обичах.
И момиченцата с вързаните руси коси и прашните улици, по които вървяхме до училище и тежките зими с много сняг и игри. Не може да е минало толкова време!
Та нали преди дни ти казах за първата си целувка, за това колко нервен бях и незрял, колко несполучлива беше… Ами първата любов, така истинска и красива и до болка горчива.
Само с теб споделях неволите си, желанията и най-големите и прекрасни мечти. За красивите трепети случили ми се и страховете гонещи ме.
…Къде беше през тези изминали години, стари ми приятелю? …
Променен ли съм?…
Ох, да, побелелите коси, малко се е променил образа в огледалото, но все още съм си аз.
… Не, не съм идвал тук отдавна, не съм минавал още по отдавна по тези прашни улици.
И любимата лютеница не съм ял…
Баба? Ами… няма я вече…
И училището вече отдавна свърши и всяко следващо след него… И тежките зими с много игри също си заминаха… И истинската любов също си отиде и с нея и приятелите и всичко познато…
А голямата любов? Ами търся я, но май вече се уморих…
Желанията и най-големите и прекрасни мечти? Ами и те потънаха някъде. Половината с приятелите, другата – с голямата любов…
Един по един – такъв е живота, нали?
Не може да е минало толкова много време, като сякаш един миг, стари ми пожълтял приятелю, не може …

Желаната мъка

Покварявала ли те е обич? Обич, която те изгаря? Такава, която стотици пъти с коварните си малки пръсти обхваща сърцето ти, стиска го силно и го изтръгва хиляди пъти в минута и усещаш сякаш се забиват игли в и без това изстрадалото ти сърце. Обич, която раздира душата ти, къса я парче по парче и колкото и да се опитваш да ги събереш разбираш, че е безсмислено и не можеш. Но не е само това, взима ума ти, прокрадва се в мислите ти и не измъчва ден и нощ и в трезво и в пияно състояние. Влиза в мислите ти и не иска да си тръгва, прокрадва се в съзнанието ти и започва да те обърква. Раздираща обич, която взима и сънят ти, прокрадва се в сънищата ти коварно и започва да те изкушава и обърква, разтърсва целият ти свят и няма капка милост дори. Раздира те и те съсипва взима ти всичко това коварно зло и в същото време тази обич е твоят стимул, да продължиш напред, да се събудиш от този сън и да искаш още от него, да желаеш всеки ден тези пробождания в сърцето, обич която не ти дава да сложиш точка, нямаш време да слагаш  точки, едно безкрайно изречение, нямаш време за излишни подробности, а само за страст … изгаряща страст, за сълзи от страст, за нуждата от тази болезнена любов, знаеш, че имаш нужда от нея, защо иначе си загубен , загубен в бездънна пропаст… обич, която те убива и съживява, прокълната нежност… съсипва душата ти, пречупва те, най-греховното желание събужда в теб. Такава обич покварявала ли те е?

… Нанесох се в студентското общежитие и разбрах, че стаята  си ще я деля с друго момиче. Надявах се да ме хареса и да можем да се спогаждаме. Понеже аз не бях от най ‘’работните ’’ и ако тя бе от тези, които обичат да им е чисто щяхме да имаме малко пререкания, най вече пререкания с моя мързел. Надявах се да е от онези купонджийки, които още с влизането през вратата на общежитието ще те заредят с положителни емоции и това до някъде ще ти бъде в успокоение за предстоящата напрегната сесия.
Когато се нанесох съквартирантката ми я нямаше. Бях сама в цялата стая. Беше ми толкова скучно, че не знаех какво да правя. Бях разопаковала багажа си, подредих го и сега чаках. Не бях сигурна какво, но чаках. Легнах на току що постланото си легло, взех си mp3-та пуснах си музика и затворих очи. Изведнъж зазвуча от слушалките ми песента massive attack – paradise circus. Стана ми някак … толкова топло. Смъкнах дънките си, но сякаш тази песен караше кръвта ми да бушува и все още ми бе горещо. Свалих и блузата си и останах само по бикини и сутиен. Тогава ръцете започнаха да се движат по ритъма на песента … започнах да смъквам бельото си, само с една ръка. Усетих, че е вече до глезените ми и го хвърлих на пода. Ръцете ми се движиха по тялото. Разтворих крака и ги свих в коленете … тази песен ми действаше толкова възбуждащо. Усещах как ме полазват тръпки от удоволствие. Станах от леглото и отидох пред тоалетката. Виждах образа си в огледалото, вдигнах единия си крак на тоалетката и едната ми ръка продължаваше да държи mp3-та, а с другата обхождах цялото си тяло … цялото… пъхнах ръката си между бедрата си, раздвижих ръка в бързи темпове, а навлизащите пръсти ми доставяха все по-голямо удоволствие. Бях затворила очи … и усетих чужда ръка да се плъзва по талията ми. Изтръпнах , бях забравила, че може всеки момент да си дойде съквартирантката ми и да ме завари така … какво ли си е по мислила. Аз дори не можех да я чуя, защото слушах музика … Притесних се, засрамих се, направо умирах от срам … но в този миг се и учудих. Усещах как едни устни се движеха по гърбът ми. Устните на моята съквартирантка?!  Колко ли време е наблюдавала това се запитах. В огледалото виждах как тя съблича дънките си и ги хвърля на пода. После съблече и дънковото си яке… и тениската … и ги запрати на пода при другите дрехи. Махна слушалките ми от ушите доближи устните си до моите и каза .. : аз съм Ваня, съквартирантката ти … спокойно заключих вратата няма кой да ни види. Тогава усетих устните и по моите. Не можех да повярвам, целувах се с момиче… и по дяволите, харесваше ми. Тя спря и ме погледна … хвана ме за ръката и ме поведе към леглото ми. Бутна ме да седна на леглото и тя дойде до мен. Свали сутиена ми а през това време не спираше да ме залива с целувки по устните и вратът. Изведнъж ме бутна назад и аз паднах на леглото. Харесваше ми грубият и стил. Накара ме да заема такава показа каквато бях взела преди тя да се появи … Облиза обилно устните си, усмихна ми се и сведе глава към слабините ми. Усетих как езикът й заигра. Как го ближеше и смучеше. От време на време използваше пръстите си, които проникваха дълбоко в мен и правеха бързи и дълбоки тласъци. Почувствах как езикът й започна да прониква вместо пръстите й – не беше достатъчно дълъг, но вършеше работа – точно толкова добра, колкото и ръцете й. Насладата беше неописуема. След няколко минути наддадох оглушителен писък. Течността се източи от мен, тазът ми се повдигна възможно по-високо и все още усещах игривият и език по тялото си … за последно усещах как пръстите и се движеха по слабините ми …

Една история написана специално за Dragomir Kaludov …

Няма поезия вече

Няма поезия вече,
в душата ми е дълга есен,
а сърцето ми копнее за пролетта,
за цъфналите цветя.
Не мога да ти простя,
защото аз те обичах,
като сладък блян,
обичах те като болка в душата си,
като гласът на сърцето си.
Обичах те, за да бъде песента на птиците различна,
обичах те , за да бъде усмивката
на детето ни различна,
обичах те с надежда,
обичах те, за да има любов,
за да те има теб.
Обичах те повече от себе си дори,
за това не мога да простя,
ти най-много си ме наранявал.
Ти си моят сиротен стих.
Ти си моят ненаписан роман.
Ти си част от мен,
а пък аз без да се замисля
бях готова да умра
с песен на уста за теб.

 

Край моста призори

Край моста призори
видях аз там – жена стои.
Сълзи като две реки се
стичаха от нейните очи.

Чух я с глас да реди
тъжни, тежки думи:
„Нима съм нужна някой аз
в този късен час?“

Зарида по-силно тя
и мъката си пред мен изля:
„Тя тежка и безмилостна е съдбата,
рожбата отне ми от ръката.

Тя рожба една ми беше
и мисълта, която ме крепеше.
Не намирам сили да остана
и да ме спре никой не остана.“

И край моста там, призори,
където жената мъката си сподели.
Тя взе решение и реши
живота свой да не продължи.

Спомените ми за теб

Стоя тук и си мисля за теб… Да, точно така, за теб си мисля… и знаеш ли какво, осъзнах, че съм забравил да ти кажа „благодаря”. Да ти благодаря за това, че ми позволи да стана за малко част от живота ти, че ми позволи да милвам всеки ден косите ти. Позволи ми да прекарам утрото и вечерите си с теб самата. За това, че всяка сутрин се събуждах с мисълта за теб и виждах спокойното ти лице, да спи кротко до мен. Искаше ми се това да е сън, от които аз никога няма да се събудя. Сън, в които ти си винаги до мен и никога няма да си отидеш.
Аз исках ти да бъдеш моята тиха лудост и същото така да бъдеш моята явна страст, която никога не би помислила да си отиде. Ти за мен беше пъстроцветната дъга в живота ми, която върна всички цветове в моя така сив и така лишен от цветове свят. Като светлина проникна в мен и с тази светлина в душата ми навлезнаха жълтото, червено, оранжево, виолетово… беше за мен като една дъга, която е толкова красива и далечна, че човек дори да се опитва да я стигне, не може. Ти беше слънчевата светлина огряваща сълзите ми, ти си моята дъга. Не знам как те обикнах, липсваше ми, исках да съм до теб, само до теб. Влюбих се и се почувствах много добре, ти ме излекува от всички болки, нанесени ми от живота, показа ми нов свят, ти промени живота ми.
Ти си моя пожълтял стар сценарии, моята пойна и омайна птичка, най-прекрасния ми сън. С теб дори болката ми е поносима. Въпреки всичко аз ти благодаря, че те имаше в живота ми, че сподели с мен така прекрасни мигове, че прекара с мен една малка част от живота си и знаеш ли, стоя тук и си мисля за теб… да, точно така, за теб… и осъзнавам, че не съм ти казал никога: „Благодаря!”

Цената на спомените

Дъждът навън се лееше като из ведро. Времето вече втори ден беше дъждовно, предразполагаше човек към тъжни и депресиращи мисли. Точно такива мисли бяха обзели Марина. В това мрачно време в празната кухня се чу звън на телефон. Марина изчака малко и вдигна студената телефонна слушалка.
– Ало – каза глухо тя.
– Марина, аз съм Стефан. Обаждам ти се да ти кажа, че търгът за къщата на баща ти е другата седмица. Желая ти успех и ако има нещо, с което да помогна, само кажи.
– Благодаря ти, Стефан, ще се справя някак.
Тя захвърли слушалката, отвори бутилката вино, която стоеше неотворена в хладилника от седмица. Извади една стъклена чаша и изсипа съдържанието на бутилката в нея. Взе мобилния си телефон и набра непознат номер.
– Ало – чу се груб мъжки глас.
– Добър ден – каза Марина. Бих искала да се срещна с г-н Гинев, да речем в 5 следобед, ще е удобно ли?
– Да, ела в клуба в 6, знаеш какво е работното облекло…
Марина остави телефона на кухненската маса, въздъхна тежко и отиде да вземе един горещ душ. Тя беше млада и красива, с очарователна усмивка, беше слаба, стройна и висока, с маслинено черни очи, но тя беше красива, защото беше млада. Гримира старателно лицето си, пусна свободно косите си, облече най-стегнатия си корсет и късите кожени панталони. Сложи палтото си и тръгна към най-лошото, никога не бе подозирала, че съдбата ù ще я доведе до тук.
Клубът беше луксозен и в същото време отвратителен, това беше мястото, на което една млада и красива жена губи всякакъв морал и свян. Клубът беше елитен и парите, които получаваха танцуващите девойки, бяха добри.
Марина щеше да стане едно от тези момичета, които губеха толкова много, за да станат роби на материалното. Тя се нуждаеше от тези пари и влагаше друг смисъл в изкарването им от другите момичета. Никога не би извършила подобно нещо, ако животът не я принуждаваше, ако нуждата не я принуждаваше. Животът я бе поставил на колене и ако искаше да се изправи, трябваше да направи това.
Три дни от живота ù бяха истински ад за нея, три нощи ù бяха нужни да събере парите, с които да откупи бащината къща. Три нощи, в които похотливи погледи оглеждаха женственото ù тяло. Нежелани докосвания бяха повече от неприятни, тялото ù беше обект на желание, но душата ù, душата ù тихо и сломено изтърпяваше всичко.

… Седмица по късно…

– Ало, Стефан, успях, откупих къщата, вече е само моя. Сега съм пред вратата, после ще ти се обадя пак. – каза Марина с развълнуван глас, но се усещаше тъжната радост в гласа ù.
Отключи входната врата и влезе в старата къща. Усещаше се още ароматът на кафе с канела, баща ù винаги пиеше кафето си с две щипки канела. Седна на стола, в който баща ù прекарваше следобедите, пиейки кафето си и наблюдаваше  времето през прозореца. Седна и зарида с глас, усещаше в гърлото си заседнала буца, която от толкова време не ù даваше мира. Сякаш беше глътнала голям залък сух хляб и не можеше да го преглътне. Всичко, което и беше останало, бе това, една стара къща и куп спомени. Спомени, които не можеше да пожертва или да ги загуби. Ридаеше и за това, което беше пожертвала, за да запази тези спомени. Чувстваше се омърсена, но и спокойна, че дори цената да беше висока, би се пожертвала, само и само да запази нещото, което ù навяваше шепи, изпълнени със спомени и всъщност единственото, което ù бе останало.

Аз ще поема всички мъки вместо теб.

Ти не се натъжавай,
ще си тръгна,
забравяйки за любовта си.
Ще вървя към самотата,
без да се обръщам назад.
Ще вървя към мрачния си живот,
когато теб те няма,
ще плача всеки ден.
От мъка по теб
сърцето ми ще кърви.
Само ти не страдай,
аз ще поема всички мъки вместо теб…