Уморих се
да съм
това, което съм.
Проблема е
в мен.
В теб.
В играта е.
В правилата.
В играчите.
Проблема е и в книгата,
и стаята.
В очите
и
докосванията,
в не подарените неща
и неизказаните
думи.
Проблема е
в нещата,
навън
и
навътре.
Проблема е
в любовта,
а тя е играта.
Играем я още
Ще я изиграем ли?
Уморих се
все
да бъде така.
Уморих се
да съм
това, което съм.
…
Уморих се.
„Да не беше“
Понякога тъжиш ли?
Недей!
Имам много причини да те обичам.
Звънливият ти глас призори
и нежните ти ласки.
Ръцете ти по мен
и това как се усмихваш по устните ми.
Въздишките ти близо до ухото ми
и това как не обичаш да ме пускаш
далеч от прегръдките си.
***
Ярък лъч надежда са
и сълзите ти,
които успявам да събера
в шепите си.
Биещото ми сърце,
и веригите, които са ме оковали
засилват все повече,
любовта ми към теб.
„Да не беше” е най-тъжният израз в живота. Познавам смисъла му наистина много добре. Тъжно е как той не може да изпревари идващите събития, защото живота е много бърз. Понякога всичко е болезнено, друг път е щастливо, а пък понякога е просто изпълнено с изненади. Аз искам за теб, никога да не да не си помислям дори да казвам „Да не беше”.
Посветено на М.Д.
Сломен съм
Аз съм уморен.
Аз съм сломен.
Съсипан съм,
като река течаща
безмълвно през нощта.
Ако кажеш: „Върви си!“ – ще си ида.
Ако кажеш: „Остани“ – ще остана.
Ако кажеш: „Върви си“,
ще си отида като есените птици
и никога няма да се върна.
Ще взема със себе си
само това, което си ми дала.
Ще забравя преживяното с теб…
И хубавото, дори и лошото.
Небе, звезди, луна … същата тъга.
Нищо не се е променило.
Ще си тръгна с проливният дъжд,
знаейки, че това е моята не изпята песен.
Просто един пожълтял стар сценарий.
Знай, че имала един странник,
които възприема живота съвсем различно.
Нищо не е неизменно,
освен смъртта.
Аз съм тъжен,
самотен
и нещастен.
Много нещастен.
Обичам го.
Обичам го и това да се будя до него и да бъда гушкана, докато съберем воля да се събудим напълно и да продължаваме да се гушкаме и да си говорим в леглото.
Обичам го и това да пием чай рано сутрин и да си говоря с него, за всички глупости на света.
Обичам го и това да сресва косата ми и да ми се кара, че съм се облякла твърде тънко за времето, което е днес.
Обичам го и това да готвя за него, докато той стои на кухненската маса зад мен и яде продуктите ми.
Обичам го и това да работи около мен докато аз просто чета книга или си почивам.
Обичам го и това да се боричкам с него, в леглото и да гледаме филми сгушени един в друг.
Обичам го и това да излизаме на разходки сред природата или до близкият музей, дори разходка до денонощният обичам щом е заедно с него.
Обичам го и това да го посрещам още щом влезе през вратата и да не може да влезе от прегръдките ми.
Обичам го и това да излизаме нощем и просто да обикаляме безцелно града, докато сме напълно сами.
Обичам го и това да се сдобряваме след като се скараме и да сме милички и още по-влюбени след всеки скандал.
Обичам го и това да обикаляме магазините с него и да се караме, за това че се опитва да ми направи малки подаръчета от неща, които съм си харесала и да ми ги взима въпреки, че не спирам да мрънкам, че не искам.
Обичам го и това да нося дрехите му и да спя, и да се гушкам в тях, особено когато миришат на него.
Обичам го и това да си пея около него и да се смеем на някакви безумно нелогични наши си шеги.
Обичам го и това да полагам усиля да му разказвам за миналото си и да слушам неговите истории за всичко, преди мен.
Обичам го и това да мечтая и да му разказвам за всичките си фантазии и неща, които бих искала да се сбъднат.
Обичам факта, че го обичам и още хиляди неща, които обожавам да правя само с него, защото той е просто прекрасен!
Първо стихове редяхме
Първо стихове редяхме.
После стиховете ни,
се превърнаха в красиви слова.
И говорейки си за любов с теб,
в словата ни припламна любовта.
Първо бяхме само „ти и аз”,
после „ти и аз” се смяхме в НИЕ.
Мечтите ни угасваха без плач на дете.
И песните ни тъжни бяха.
Живота ни осиротя, без детска песен,
а аз в сърцето си отгледах нероденото дете,
но теб все те нямаше.
А то с всяка една изминала нощ,
горко плачеше за мама,
тъжно и неутешимо.
Мило мое старо дневниче
Здравей, старо ми дневниче,
От доста време май, не съм ти писал.
Чакай малко да разлистя другите страници да погледната с каква година са. Знаеш ме, че аз не обичам да пиша датата, аз просто в началото на всяка година отбелязвам коя е и продължавам да пиша.
Чакай малко… как така 22 години? …
Ама нали точно вчера аз ти писах, в късният следобед на старата малка бабина масичка, развълнуван, че ми подариха толкова елегантен дневник с кожени корици и снежно бели страници.
Нали вчера беше първият учебен ден с куп вълнения и баба приготвяща ме за училище… и ме чака с да се върна, за да ми сложи на филийка хляб домашната лютеница. Забравих вече вкуса й, а толкова я обичах.
И момиченцата с вързаните руси коси и прашните улици, по които вървяхме до училище и тежките зими с много сняг и игри. Не може да е минало толкова време!
Та нали преди дни ти казах за първата си целувка, за това колко нервен бях и незрял, колко несполучлива беше… Ами първата любов, така истинска и красива и до болка горчива.
Само с теб споделях неволите си, желанията и най-големите и прекрасни мечти. За красивите трепети случили ми се и страховете гонещи ме.
…Къде беше през тези изминали години, стари ми приятелю? …
Променен ли съм?…
Ох, да, побелелите коси, малко се е променил образа в огледалото, но все още съм си аз.
… Не, не съм идвал тук отдавна, не съм минавал още по отдавна по тези прашни улици.
И любимата лютеница не съм ял…
Баба? Ами… няма я вече…
И училището вече отдавна свърши и всяко следващо след него… И тежките зими с много игри също си заминаха… И истинската любов също си отиде и с нея и приятелите и всичко познато…
А голямата любов? Ами търся я, но май вече се уморих…
Желанията и най-големите и прекрасни мечти? Ами и те потънаха някъде. Половината с приятелите, другата – с голямата любов…
Един по един – такъв е живота, нали?
Не може да е минало толкова много време, като сякаш един миг, стари ми пожълтял приятелю, не може …
Желаната мъка
Покварявала ли те е обич? Обич, която те изгаря? Такава, която стотици пъти с коварните си малки пръсти обхваща сърцето ти, стиска го силно и го изтръгва хиляди пъти в минута и усещаш сякаш се забиват игли в и без това изстрадалото ти сърце. Обич, която раздира душата ти, къса я парче по парче и колкото и да се опитваш да ги събереш разбираш, че е безсмислено и не можеш. Но не е само това, взима ума ти, прокрадва се в мислите ти и не измъчва ден и нощ и в трезво и в пияно състояние. Влиза в мислите ти и не иска да си тръгва, прокрадва се в съзнанието ти и започва да те обърква. Раздираща обич, която взима и сънят ти, прокрадва се в сънищата ти коварно и започва да те изкушава и обърква, разтърсва целият ти свят и няма капка милост дори. Раздира те и те съсипва взима ти всичко това коварно зло и в същото време тази обич е твоят стимул, да продължиш напред, да се събудиш от този сън и да искаш още от него, да желаеш всеки ден тези пробождания в сърцето, обич която не ти дава да сложиш точка, нямаш време да слагаш точки, едно безкрайно изречение, нямаш време за излишни подробности, а само за страст … изгаряща страст, за сълзи от страст, за нуждата от тази болезнена любов, знаеш, че имаш нужда от нея, защо иначе си загубен , загубен в бездънна пропаст… обич, която те убива и съживява, прокълната нежност… съсипва душата ти, пречупва те, най-греховното желание събужда в теб. Такава обич покварявала ли те е?
… Нанесох се в студентското общежитие и разбрах, че стаята си ще я деля с друго момиче. Надявах се да ме хареса и да можем да се спогаждаме. Понеже аз не бях от най ‘’работните ’’ и ако тя бе от тези, които обичат да им е чисто щяхме да имаме малко пререкания, най вече пререкания с моя мързел. Надявах се да е от онези купонджийки, които още с влизането през вратата на общежитието ще те заредят с положителни емоции и това до някъде ще ти бъде в успокоение за предстоящата напрегната сесия.
Когато се нанесох съквартирантката ми я нямаше. Бях сама в цялата стая. Беше ми толкова скучно, че не знаех какво да правя. Бях разопаковала багажа си, подредих го и сега чаках. Не бях сигурна какво, но чаках. Легнах на току що постланото си легло, взех си mp3-та пуснах си музика и затворих очи. Изведнъж зазвуча от слушалките ми песента massive attack – paradise circus. Стана ми някак … толкова топло. Смъкнах дънките си, но сякаш тази песен караше кръвта ми да бушува и все още ми бе горещо. Свалих и блузата си и останах само по бикини и сутиен. Тогава ръцете започнаха да се движат по ритъма на песента … започнах да смъквам бельото си, само с една ръка. Усетих, че е вече до глезените ми и го хвърлих на пода. Ръцете ми се движиха по тялото. Разтворих крака и ги свих в коленете … тази песен ми действаше толкова възбуждащо. Усещах как ме полазват тръпки от удоволствие. Станах от леглото и отидох пред тоалетката. Виждах образа си в огледалото, вдигнах единия си крак на тоалетката и едната ми ръка продължаваше да държи mp3-та, а с другата обхождах цялото си тяло … цялото… пъхнах ръката си между бедрата си, раздвижих ръка в бързи темпове, а навлизащите пръсти ми доставяха все по-голямо удоволствие. Бях затворила очи … и усетих чужда ръка да се плъзва по талията ми. Изтръпнах , бях забравила, че може всеки момент да си дойде съквартирантката ми и да ме завари така … какво ли си е по мислила. Аз дори не можех да я чуя, защото слушах музика … Притесних се, засрамих се, направо умирах от срам … но в този миг се и учудих. Усещах как едни устни се движеха по гърбът ми. Устните на моята съквартирантка?! Колко ли време е наблюдавала това се запитах. В огледалото виждах как тя съблича дънките си и ги хвърля на пода. После съблече и дънковото си яке… и тениската … и ги запрати на пода при другите дрехи. Махна слушалките ми от ушите доближи устните си до моите и каза .. : аз съм Ваня, съквартирантката ти … спокойно заключих вратата няма кой да ни види. Тогава усетих устните и по моите. Не можех да повярвам, целувах се с момиче… и по дяволите, харесваше ми. Тя спря и ме погледна … хвана ме за ръката и ме поведе към леглото ми. Бутна ме да седна на леглото и тя дойде до мен. Свали сутиена ми а през това време не спираше да ме залива с целувки по устните и вратът. Изведнъж ме бутна назад и аз паднах на леглото. Харесваше ми грубият и стил. Накара ме да заема такава показа каквато бях взела преди тя да се появи … Облиза обилно устните си, усмихна ми се и сведе глава към слабините ми. Усетих как езикът й заигра. Как го ближеше и смучеше. От време на време използваше пръстите си, които проникваха дълбоко в мен и правеха бързи и дълбоки тласъци. Почувствах как езикът й започна да прониква вместо пръстите й – не беше достатъчно дълъг, но вършеше работа – точно толкова добра, колкото и ръцете й. Насладата беше неописуема. След няколко минути наддадох оглушителен писък. Течността се източи от мен, тазът ми се повдигна възможно по-високо и все още усещах игривият и език по тялото си … за последно усещах как пръстите и се движеха по слабините ми …
Една история написана специално за Dragomir Kaludov …
Няма поезия вече
Няма поезия вече,
в душата ми е дълга есен,
а сърцето ми копнее за пролетта,
за цъфналите цветя.
Не мога да ти простя,
защото аз те обичах,
като сладък блян,
обичах те като болка в душата си,
като гласът на сърцето си.
Обичах те, за да бъде песента на птиците различна,
обичах те , за да бъде усмивката
на детето ни различна,
обичах те с надежда,
обичах те, за да има любов,
за да те има теб.
Обичах те повече от себе си дори,
за това не мога да простя,
ти най-много си ме наранявал.
Ти си моят сиротен стих.
Ти си моят ненаписан роман.
Ти си част от мен,
а пък аз без да се замисля
бях готова да умра
с песен на уста за теб.
Край моста призори
Край моста призори
видях аз там – жена стои.
Сълзи като две реки се
стичаха от нейните очи.
Чух я с глас да реди
тъжни, тежки думи:
„Нима съм нужна някой аз
в този късен час?“
Зарида по-силно тя
и мъката си пред мен изля:
„Тя тежка и безмилостна е съдбата,
рожбата отне ми от ръката.
Тя рожба една ми беше
и мисълта, която ме крепеше.
Не намирам сили да остана
и да ме спре никой не остана.“
И край моста там, призори,
където жената мъката си сподели.
Тя взе решение и реши
живота свой да не продължи.
Gerchewa 