Здравей, старо ми дневниче,
От доста време май, не съм ти писал.
Чакай малко да разлистя другите страници да погледната с каква година са. Знаеш ме, че аз не обичам да пиша датата, аз просто в началото на всяка година отбелязвам коя е и продължавам да пиша.
Чакай малко… как така 22 години? …
Ама нали точно вчера аз ти писах, в късният следобед на старата малка бабина масичка, развълнуван, че ми подариха толкова елегантен дневник с кожени корици и снежно бели страници.
Нали вчера беше първият учебен ден с куп вълнения и баба приготвяща ме за училище… и ме чака с да се върна, за да ми сложи на филийка хляб домашната лютеница. Забравих вече вкуса й, а толкова я обичах.
И момиченцата с вързаните руси коси и прашните улици, по които вървяхме до училище и тежките зими с много сняг и игри. Не може да е минало толкова време!
Та нали преди дни ти казах за първата си целувка, за това колко нервен бях и незрял, колко несполучлива беше… Ами първата любов, така истинска и красива и до болка горчива.
Само с теб споделях неволите си, желанията и най-големите и прекрасни мечти. За красивите трепети случили ми се и страховете гонещи ме.
…Къде беше през тези изминали години, стари ми приятелю? …
Променен ли съм?…
Ох, да, побелелите коси, малко се е променил образа в огледалото, но все още съм си аз.
… Не, не съм идвал тук отдавна, не съм минавал още по отдавна по тези прашни улици.
И любимата лютеница не съм ял…
Баба? Ами… няма я вече…
И училището вече отдавна свърши и всяко следващо след него… И тежките зими с много игри също си заминаха… И истинската любов също си отиде и с нея и приятелите и всичко познато…
А голямата любов? Ами търся я, но май вече се уморих…
Желанията и най-големите и прекрасни мечти? Ами и те потънаха някъде. Половината с приятелите, другата – с голямата любов…
Един по един – такъв е живота, нали?
Не може да е минало толкова много време, като сякаш един миг, стари ми пожълтял приятелю, не може …

Advertisements