Край моста призори
видях аз там – жена стои.
Сълзи като две реки се
стичаха от нейните очи.

Чух я с глас да реди
тъжни, тежки думи:
„Нима съм нужна някой аз
в този късен час?“

Зарида по-силно тя
и мъката си пред мен изля:
„Тя тежка и безмилостна е съдбата,
рожбата отне ми от ръката.

Тя рожба една ми беше
и мисълта, която ме крепеше.
Не намирам сили да остана
и да ме спре никой не остана.“

И край моста там, призори,
където жената мъката си сподели.
Тя взе решение и реши
живота свой да не продължи.

Advertisements